В залеза на 20-те
Yo!
Стига философстване. Време е за поредната доза щастие в тубички, шишенца и бурканчета.
ХО!
Д-р ви Лорчо
На 9 февруари имах рожден ден - време за торта, време за пийване с тайфата.
И време за разсмисъл. Неминуемо си зададох въпроси, някои от които останаха без отговор, но с надеждата да помъдрея достатъчно, ако може по-скоро, за да си отговоря.
Щастлива ли съм от постигнатото в личен план?
Да направим кратък обзор. Здрава съм, спортувам, но невинаги се храня като хората. Имам навика да се извинявам с натоварената програма, но си давам сметка, че един ден ще ми се върне тъпкано, ако не се погрижа за организма си навреме въпреки ангажиментите и постоянната липса на време. А то няма да става повече, напротив.
Хората около мен - намерих точния човек, с когото ще прекарам живота си. И нямам никакво съмнение в това. Може да звучи клиширано, но по-мъдри хора от мен ми казаха, че когато точният се появи, аз сама ще го усетя. В момента, в който реших да дам шанс на този човек, получих факса от кораба-майка почти моментално. Година и половина по-късно съм по-убедена от всякога. Къде оплетох конците? Че не му дадох шанс по-рано. Какво е важно за мен? Да се чувствам спокойна и весела. Да се смеем заедно, колкото може повече. Да не си търсим взаимно кусури. И да приключенстваме - походче тук, разходчица там, или както ме попита той: "Къде искаш да те заведа? "Навсякъде" е добър отговор." Разбира се, когато е възможно. И този човек да ме вдъхновява да бъда по-добра версия на самата себе си, а не да метаморфозирам.
Приятелите ми? Най-добрите ми приятелства са създадени на спортните площадки - на корта и на леда (където намерих и мъжа си - най-обичайнотo място, не мислите ли :D). Което си е обяснимо - краставите магарета... нормално е хора с общи интереси да си допаднат. Какво се случи? Тук животът си каза думата с брадвата - различни градове, различни държави и както мъдрият ми мъж казва: След време хората, които наричаш свои приятели, няма да са хората, които познаваш - те ще са съвсем други личности, които всъщност изобщо няма да познаваш. Прав беше - усещам как с една част от тях (основно тези които са зад граница) се отдалечават и става все по-трудно да намерим общи теми. И вече се броят на пръстите на едната ръка хората, с които се виждаме редовно, ходим на кино, събираме се по къщите и нищим живота. Но ги има. И това е истински ценно. Какво е важно за мен? Да приема вътрешно, че няма проблем хората, които някога са ми били близки, да излизат съвсем естествено от живота ми. Както и да разнообразявам активностите си, за да срещам нови, интересни и многопластови хора, с които да споделям интересни преживявания.
Та, да - щастлива съм. Обградена съм с интелигентни и стойностни хора. Не мога да търся под вола теле и да се оплаквам, като се има предвид, че винаги гледам на живота откъм хубавата му страна. Но съвсем закономерно зададох следващия въпрос.
Права ли бях да отлагам толкова въпроса с децата?
Този въпрос за съжаление все още остава без отговор. Въпреки тезата ми, че нещата се случват, когато им дойде времето. Да, но трийсетакът чука на вратата ми и с времето няма да става по-лесно. Къде оплетох конците? Като имам предвид ситуацията в предишните години, тогава да имам деца не беше добра идея, и много от нещата нямаше да се подредят толкова добре, както са сега, но не ме напуска съмнението, че може би трябваше да си опека акъла по-рано, защото после може и да не мога. Ум царува, ум робува... Какво е важно за мен? 3 броя, ако е възможно. Добре де, може и две. А ще става ли чеп за зеле, пардон, майка от мен? Тоест,
Достатъчно пораснала ли съм да се справя?
Хора, кажете ми, само аз ли още се чувствам хлапе? И защо имам усещането, че нашите родители, например, или дори хората около мен, на 29 са били много по-зрели от мен? Добре, имам жилище, добра работа, мъж, финансово стабилна съм, плащам сметки, пазарувам, готвя, чета много, старая се да обогатям общата си култура и специфичните си знания в работата...какво ми липсва? Вярно е, и че съм се грижила за малкия си брат (хранила съм го, къпала съм го, обличала съм го, водела съм го на разходки сама) и имам някакви познания, за да може едно 50- сантиметрово вързопче да оцелее в непохватните ми ръце. И все пак остава онова мравучкане в мозъка. Поглеждам се в огледалото - being 29, looking 20, feeling 16. Какво е важно за мен? Да накарам тия два неврона да запалят и да бъда изрядна и прецизна във всичко което правя. Къде оплетох конците???
Как да процедирам в професията?
Meh...въпросът, от който най-често бягам, но и който знам, че не трябва да оставям нерешен. Обаче и той няма отговор. Имам стабилна работа, да. Работя това, за което съм учила и много обичам работата си, да. Проблемът е, че твърде често вече изпитвам неудовлетворение, защото ми се налага да правя неща, които противоречат на моите професионални принципи (голяма част от които са и принципите заложени в международните стандарти на тази професия, но се намираме в България). От друга страна, тази работа ми предлага сигурност, когато имам деца. В същото време не е място, където да се пенсионирам. Перспективи за развитие също няма големи. Но моят занаят е доста специфичен и в България не са много местата, където да го практикувам без бюрократщина и шуробаджанащина и с нормално заплащане. Засега съм се насочила в подобряване на техническите ми умения и аналитични способности, пък след време ще видим. Какво е важно за мен? Да бъде полезна на максимално много хора и работата ми наистина да добавя стойност. Къде оплетох конците? Всъщност може би не съм, но отчитам като слабост, че никак не ме бива в политиката и тънките интрижки. А да симулирам некадърност пък изобщо не мога. Познайте от три пъти към кого изискванията са три пъти по-високи, всяка дребна грешка се забелязва, а личното постижение се приема за нещо обичайно и незаслужаващо внимание. Звучи ли ви познато?
Подозирам ще изплуват и още въпроси, над които ще си блъскам къдравата тиква, като че тези са ми малко. Едно е сигурно обаче. Годините ще продължат да текат, но не ме е страх от времето. Нищо че то намалява. Възрастта не е причина да спра да правя това, което ми носи радост и удовлетворение. И със сигурност няма да спра да търся отговорите на всички въпроси, които ми идват наум, да търся ново познание и да откривам нови хоризонти.
Та, мили двадесет-и-нещо момичета, няколко неангажиращи акъла от кака ви (знам, че докато сами не си строшите главите, нищо няма да ви влезе в ума, но пък някой ден може и да се сетите). Навярно няма да кажа нищо ново, но това е моята интерпретация и тя сработи:
- Намерете си мъж, с когото да се смеете. Постоянно и за всичко. Добре е той да може си прави т***к с всяка ситуация особено със сериозните такива и всичко да минава мазно и без драма. Подчертавам "без драма".
- Ако усещате вътрешно, че нещо в отношенията с хората около вас не е наред без очевидна причина, то доверете се на инстинкта си - нещо наистина не е наред. Жените имаме вградени радари за такива неща. Не правете драма за без нищо, но бъдете нащрек - рано или късно причината ще излезе наяве. Направете си живота лесен и успокойте душата си - тръгнете си навреме.
- Има много мъже , които са възпитани, добродушни, добре образовани, но това не значи, че са за вас. Ако се разминавате генерално в мненията си относно прекарването на свободното време, границите на личното пространство или домакинската работа - тръгнете си. Не се живее с такива различния. А относно хобитата - най-оптималния вариант е да имате два-три общи интереса, а другото да си лично ваши и лично негови. Така хем ще имате какво да правите заедно, хем няма вие самите, мили момичета, да загубите собствената си идентичност. И ще чувствате много по-уверени в себе си. А вечер ще се приберете и ще си разкажете взаимно кой какви ги е надробил.
- Ако сте намерили онзи специален човек, принцът, Мъжа с главно М или както там му викате, не отлагайте децата - при наличие на двама здрави млади хора с жилище, добри професии със стабилни доходи и с желание за деца най-вече, нямате извинение. (Наблюдавам как повечето млади жени около мен се тихо ужасяват от майчинството и на инат заемат защитната позиция "Те ли ще ми кажат, че трябва да раждам, няма пък!" и тропат с краче.) С всяка изминала година енергията ви все повече ще спада. Колкото по-късно имате деца, толкова по-малко време ще имате за тях и толкова възможността да ги отгледате и изучите намалява. А когато някой ден ви узрее акъла, вече да е твърде опасно, твърде трудно, твърде късно...
- Винаги на първо място сте вие - не се правете на героини и не си мислете, че ако правите неща, които ви създават дискомфорт и пренебрегвате себе си, някой ще ви ръкопляска или ще ви потупа по рамото с думите "Благодаря ти, че се скапа, за да се кефя аз". Не гответе 5 манджи до 3 през нощта, вместо да се наспите. Идете на бира след тренировка, дори и гаджето ви да мрънка. Доза здравословен (подчертавам здравословен!) егоизъм ще ви помогне да съхраните физическото и психологическото си равновесие. Погрижете се за себе си, първо вие да сте добре, защото семейството оцелява, ако жената е щастлива.
- Никога не се отказвайте от активностите, които ви разтоварват и изчистват главата от простотиите на нашето ежедневие. Дори и да ви мрънкат, да се сърдят или да ви се смеят за тях (всичко това ми се е случвало). Дори и да имате пране в коша, баня за търкане или цял хладилник пазар. Нищо не може да замести тези часове и нищо друго няма да има същия ефект. А вие ще сте изнервени и ще си го изкарвате на когото сварите. (Най-добре на този, който си го е заслужил, но на невинните недейте, ако искате да запазите добрите си отношения). За чий?
Животът е един. На 30, 40, 50 - ще продължавам да виждам красивото - със светъл поглед в бъдещето и с вяра в утрешния ден.
И време за разсмисъл. Неминуемо си зададох въпроси, някои от които останаха без отговор, но с надеждата да помъдрея достатъчно, ако може по-скоро, за да си отговоря.
Щастлива ли съм от постигнатото в личен план?
Да направим кратък обзор. Здрава съм, спортувам, но невинаги се храня като хората. Имам навика да се извинявам с натоварената програма, но си давам сметка, че един ден ще ми се върне тъпкано, ако не се погрижа за организма си навреме въпреки ангажиментите и постоянната липса на време. А то няма да става повече, напротив.
Хората около мен - намерих точния човек, с когото ще прекарам живота си. И нямам никакво съмнение в това. Може да звучи клиширано, но по-мъдри хора от мен ми казаха, че когато точният се появи, аз сама ще го усетя. В момента, в който реших да дам шанс на този човек, получих факса от кораба-майка почти моментално. Година и половина по-късно съм по-убедена от всякога. Къде оплетох конците? Че не му дадох шанс по-рано. Какво е важно за мен? Да се чувствам спокойна и весела. Да се смеем заедно, колкото може повече. Да не си търсим взаимно кусури. И да приключенстваме - походче тук, разходчица там, или както ме попита той: "Къде искаш да те заведа? "Навсякъде" е добър отговор." Разбира се, когато е възможно. И този човек да ме вдъхновява да бъда по-добра версия на самата себе си, а не да метаморфозирам.
Приятелите ми? Най-добрите ми приятелства са създадени на спортните площадки - на корта и на леда (където намерих и мъжа си - най-обичайнотo място, не мислите ли :D). Което си е обяснимо - краставите магарета... нормално е хора с общи интереси да си допаднат. Какво се случи? Тук животът си каза думата с брадвата - различни градове, различни държави и както мъдрият ми мъж казва: След време хората, които наричаш свои приятели, няма да са хората, които познаваш - те ще са съвсем други личности, които всъщност изобщо няма да познаваш. Прав беше - усещам как с една част от тях (основно тези които са зад граница) се отдалечават и става все по-трудно да намерим общи теми. И вече се броят на пръстите на едната ръка хората, с които се виждаме редовно, ходим на кино, събираме се по къщите и нищим живота. Но ги има. И това е истински ценно. Какво е важно за мен? Да приема вътрешно, че няма проблем хората, които някога са ми били близки, да излизат съвсем естествено от живота ми. Както и да разнообразявам активностите си, за да срещам нови, интересни и многопластови хора, с които да споделям интересни преживявания.
Та, да - щастлива съм. Обградена съм с интелигентни и стойностни хора. Не мога да търся под вола теле и да се оплаквам, като се има предвид, че винаги гледам на живота откъм хубавата му страна. Но съвсем закономерно зададох следващия въпрос.
Права ли бях да отлагам толкова въпроса с децата?
Този въпрос за съжаление все още остава без отговор. Въпреки тезата ми, че нещата се случват, когато им дойде времето. Да, но трийсетакът чука на вратата ми и с времето няма да става по-лесно. Къде оплетох конците? Като имам предвид ситуацията в предишните години, тогава да имам деца не беше добра идея, и много от нещата нямаше да се подредят толкова добре, както са сега, но не ме напуска съмнението, че може би трябваше да си опека акъла по-рано, защото после може и да не мога. Ум царува, ум робува... Какво е важно за мен? 3 броя, ако е възможно. Добре де, може и две. А ще става ли чеп за зеле, пардон, майка от мен? Тоест,
Достатъчно пораснала ли съм да се справя?
Хора, кажете ми, само аз ли още се чувствам хлапе? И защо имам усещането, че нашите родители, например, или дори хората около мен, на 29 са били много по-зрели от мен? Добре, имам жилище, добра работа, мъж, финансово стабилна съм, плащам сметки, пазарувам, готвя, чета много, старая се да обогатям общата си култура и специфичните си знания в работата...какво ми липсва? Вярно е, и че съм се грижила за малкия си брат (хранила съм го, къпала съм го, обличала съм го, водела съм го на разходки сама) и имам някакви познания, за да може едно 50- сантиметрово вързопче да оцелее в непохватните ми ръце. И все пак остава онова мравучкане в мозъка. Поглеждам се в огледалото - being 29, looking 20, feeling 16. Какво е важно за мен? Да накарам тия два неврона да запалят и да бъда изрядна и прецизна във всичко което правя. Къде оплетох конците???
Как да процедирам в професията?
Meh...въпросът, от който най-често бягам, но и който знам, че не трябва да оставям нерешен. Обаче и той няма отговор. Имам стабилна работа, да. Работя това, за което съм учила и много обичам работата си, да. Проблемът е, че твърде често вече изпитвам неудовлетворение, защото ми се налага да правя неща, които противоречат на моите професионални принципи (голяма част от които са и принципите заложени в международните стандарти на тази професия, но се намираме в България). От друга страна, тази работа ми предлага сигурност, когато имам деца. В същото време не е място, където да се пенсионирам. Перспективи за развитие също няма големи. Но моят занаят е доста специфичен и в България не са много местата, където да го практикувам без бюрократщина и шуробаджанащина и с нормално заплащане. Засега съм се насочила в подобряване на техническите ми умения и аналитични способности, пък след време ще видим. Какво е важно за мен? Да бъде полезна на максимално много хора и работата ми наистина да добавя стойност. Къде оплетох конците? Всъщност може би не съм, но отчитам като слабост, че никак не ме бива в политиката и тънките интрижки. А да симулирам некадърност пък изобщо не мога. Познайте от три пъти към кого изискванията са три пъти по-високи, всяка дребна грешка се забелязва, а личното постижение се приема за нещо обичайно и незаслужаващо внимание. Звучи ли ви познато?
Подозирам ще изплуват и още въпроси, над които ще си блъскам къдравата тиква, като че тези са ми малко. Едно е сигурно обаче. Годините ще продължат да текат, но не ме е страх от времето. Нищо че то намалява. Възрастта не е причина да спра да правя това, което ми носи радост и удовлетворение. И със сигурност няма да спра да търся отговорите на всички въпроси, които ми идват наум, да търся ново познание и да откривам нови хоризонти.
Та, мили двадесет-и-нещо момичета, няколко неангажиращи акъла от кака ви (знам, че докато сами не си строшите главите, нищо няма да ви влезе в ума, но пък някой ден може и да се сетите). Навярно няма да кажа нищо ново, но това е моята интерпретация и тя сработи:
- Намерете си мъж, с когото да се смеете. Постоянно и за всичко. Добре е той да може си прави т***к с всяка ситуация особено със сериозните такива и всичко да минава мазно и без драма. Подчертавам "без драма".
- Ако усещате вътрешно, че нещо в отношенията с хората около вас не е наред без очевидна причина, то доверете се на инстинкта си - нещо наистина не е наред. Жените имаме вградени радари за такива неща. Не правете драма за без нищо, но бъдете нащрек - рано или късно причината ще излезе наяве. Направете си живота лесен и успокойте душата си - тръгнете си навреме.
- Има много мъже , които са възпитани, добродушни, добре образовани, но това не значи, че са за вас. Ако се разминавате генерално в мненията си относно прекарването на свободното време, границите на личното пространство или домакинската работа - тръгнете си. Не се живее с такива различния. А относно хобитата - най-оптималния вариант е да имате два-три общи интереса, а другото да си лично ваши и лично негови. Така хем ще имате какво да правите заедно, хем няма вие самите, мили момичета, да загубите собствената си идентичност. И ще чувствате много по-уверени в себе си. А вечер ще се приберете и ще си разкажете взаимно кой какви ги е надробил.
- Ако сте намерили онзи специален човек, принцът, Мъжа с главно М или както там му викате, не отлагайте децата - при наличие на двама здрави млади хора с жилище, добри професии със стабилни доходи и с желание за деца най-вече, нямате извинение. (Наблюдавам как повечето млади жени около мен се тихо ужасяват от майчинството и на инат заемат защитната позиция "Те ли ще ми кажат, че трябва да раждам, няма пък!" и тропат с краче.) С всяка изминала година енергията ви все повече ще спада. Колкото по-късно имате деца, толкова по-малко време ще имате за тях и толкова възможността да ги отгледате и изучите намалява. А когато някой ден ви узрее акъла, вече да е твърде опасно, твърде трудно, твърде късно...
- Винаги на първо място сте вие - не се правете на героини и не си мислете, че ако правите неща, които ви създават дискомфорт и пренебрегвате себе си, някой ще ви ръкопляска или ще ви потупа по рамото с думите "Благодаря ти, че се скапа, за да се кефя аз". Не гответе 5 манджи до 3 през нощта, вместо да се наспите. Идете на бира след тренировка, дори и гаджето ви да мрънка. Доза здравословен (подчертавам здравословен!) егоизъм ще ви помогне да съхраните физическото и психологическото си равновесие. Погрижете се за себе си, първо вие да сте добре, защото семейството оцелява, ако жената е щастлива.
- Никога не се отказвайте от активностите, които ви разтоварват и изчистват главата от простотиите на нашето ежедневие. Дори и да ви мрънкат, да се сърдят или да ви се смеят за тях (всичко това ми се е случвало). Дори и да имате пране в коша, баня за търкане или цял хладилник пазар. Нищо не може да замести тези часове и нищо друго няма да има същия ефект. А вие ще сте изнервени и ще си го изкарвате на когото сварите. (Най-добре на този, който си го е заслужил, но на невинните недейте, ако искате да запазите добрите си отношения). За чий?
Животът е един. На 30, 40, 50 - ще продължавам да виждам красивото - със светъл поглед в бъдещето и с вяра в утрешния ден.
Стига философстване. Време е за поредната доза щастие в тубички, шишенца и бурканчета.
ХО!
Д-р ви Лорчо
Коментари
Публикуване на коментар