За края и началото на дългогодишните приятелства

На Ваня и Валя, на Йван и Вики, на Софи, както и на нашите треньори Дани и Павката  

Yo!

    

     Някъде бях чела, че ако едно приятелство продължава повече от 7 години, то е приятелство за цял живот. Это так, это не совсем так или это совсем не так, както казваше моят учител по руски език в гимназията, се пита в задачата. През годините този въпрос при мен е получавал всеки един от трите отговора. За краткото си пребиваване на този свят научих, че без значение колко дълго продължава едно приятелство, също като в любовта, отношенията трябва да се поддържат благодарение на усилията и на двете страни. Разбира се, човешките отношения са сложни и многопластови и няма да изпадам във философски размисли, но ще дам няколко примера в подкрепа на тезата, че дори приятелствата от детството имат своя край. И в това няма нищо лошо. Нека ви разкажа две истории от кухнята:

      Две момиченца. Родители семейни приятели.  Децата се познават, откакто са родени.  Живеят с мисълта, че винаги ще бъдат близки, ще се подкрепят една друга, ще споделят най-съкровените си тайни. Събирания, Нова година, съвместни морета, планини. Годините минават. Децата растат. Родителите продължават да се събират. По-рядко, но се събират. Но децата вече не ги придружават. Децата съзряват, намират своите интереси, среда, но не намират едно нещо - онова, което ги е свързвало по време на детството. Израснали са твърде различни, вижданията им за света вече никъде не се пресичат. Няма нито общи теми, нито общи интереси. Това е моментът, в който трябва и двете да пуснат това приятелство да си отиде - то е изживяло своето време. Раздялата се е случила съвсем естествено, няма никой обиден, наранен, вероятно една от тях усеща леко бодване в сърцето, когато си спомня, но всяка от тях пази хубави спомени, чието място е там някъде, през 90-те. И по-добре да запази тях, отколкото да се опитва да възроди предишното пламъче и да остане разочарована.  Това е по-добрият сценарий. 

      Момченце и момиченце. Родители семейни приятели.  Децата се познават, откакто са родени. Виждате общата схема, нали? Редовни събирания. Годините минават. Децата растат. Родителите продължават да се събират. Децата също. В един момент обстоятелствата изпращат едното семейство на друг континент. Децата си пишат редовно. През ваканцията се виждат. Годините минават. Децата все по-рядко поддържат връзка. Едното дете пише повече, има желание да продължи отношенията. Другото все не намира време. Превръщат се в прекрасни млади хора, с добро образование, с професии. И през всичките години първото дете не спира да търси вниманието на другото, но не получава обратно нищо. След поредния неуспешен опит, се отказва. Остава една горчилка. То знае, че не може да обвинява другарчето от детството, но това не прави нещата по-лесни. Особено за хора, за които приятелството е свещено. Това е по-лошият сценарий. 

      Това, което съм научила е, че когато едно приятелство е родено в по-ранно детство, няма никаква гаранция, че децата няма да израснат прекалено различни и ще има някаква основа, на която да стъпи приятелството им като зрели хора. Защото приятелствата се основават на взаимното уважение, удоволствие от компанията на другия, подкрепата в тежки моменти и не на последно място на общ светоглед, интереси, ценности и посока, както и на други специфични за всяка личност потребности. Кой би могъл да знае, докато е дете, дали и занапред ще бъде така?

    Но има и нещо друго. Ако едно приятелство е родено в училищните години, прогимназия, гимназия, то има повече надежда то да продължи цял живот, макар и в по-различно измерение. Пътищата на тези приятели може да се разделят, може да се виждат веднъж в месеца, годината (всеки има своите ангажименти), може да не могат чисто физически да си помагат в нужда, но в момента, в който се съберат, разговорът тръгва, все едно никога не са се разделяли, а атмосферата е същата като едно време, когато са били нон-стоп заедно. И всеки един от тях, се радва да види другия, изпитва удоволствие от компанията и със сигурност ще се обади следващият път, когато се намери наблизо.  В тези отношения макар да няма специфичното за близките хора ежедневно/ежеседмично общуване, има една топлота, която сгрява сърцето всеки път, когато се сетиш за този човек. А това е ценно. 

     В най-добрия случай, ще се намериш сред хора, с които ще се почувстваш у дома си. Ще се запознаете през юношеството или в зората на зрелостта. Ще се познавате от два-три месеца, но също като краставите магаренца (простете за израза, но за случая е изключително подходящ) ще се "надушите", че сте замесени от едно и също тесто - просто ще го усетите. А след второто състезание, десетото гостуване, 300-тия километър, н-тата вечер край Цар Симеоновата градина в Пловдив, или на Централния плаж на Варна, няма да има никакво съмнение - те винаги ще бъдат наоколо, дори когато физически са на 200, 300, 500 или 3000 км. Ще се търсите и споделяте, ще се съветвате и ще си помагате. Ще танцувате на сватбите им и ще плачете с тях, когато преживеят загуба. Те ще бъдат в настоящето и бъдещето, под една или друга форма, лице в лице или на видео разговор, но винаги наоколо. И както гласи сентенцията (не е моя), ще ги каните в добри времена, а в лошите те ще идват сами.

    Съвсем неслучайно статията започва с края и завършва с началото - дългогодишните приятелства от детството може и да свършват, но освобождават място на онези, дълбоките, които ще останат.  

*снимка -worldatlas.com